Георги Р. Иванов Сайт за добрия здравословен живот и планинарството

Някои аспекти на сигурността при движение в планината.

Коментарите в зелено са на водещия ни инструктор Момчил Дамянов (на снимката в дясно). Някои пасажи и от двата текста са съкратени. Както той сам се описва: „Нямам нещастен случай в планината, дори и счупване, не се е налагало да спасяват мен или мои клиенти. Имам един импровизиран бивак в живота си, между Двуглав и Иглата с жена ми (ама с нея си позволявам да правя какво ли не). Винаги съм стигал до където съм тръгнал, дори и да закъснея, и съм си завеждал до там хората. От 88а година ходя сам, като лидер или като един от лидерите в групата зиме и лете. Никога никой не ме е водил. Не отричам, че обичам предизвикателствата, и че съм имал късмет :)))  Свикнал съм да ме критикуват (хората много обичат да го правят това с мен, не знам защо), мога да се защитавам :)“ В синьо са коментарите ми на коментарите на Момчил. Минаването с мишка над снимките отваря техния надпис, а кликането върху тях ги разширява на 2 пъти до пълните 5 Мегапиксела.

Някои изводи към 11.02:

1. Аз се движих по-бързо от най-бавните в групата, включително по кулоара. Мога да го докажа;

2. През целия ден не сте ме чакали повече от 15 мин сумарно. Не говоря за първите качили се, а за разликата между последния и мен;

3. Аз на 2 пъти се почуствах изоставен от групата, без право на грешки – при излизането от кулоара след като Кольо си замина, а все още можех да падна надолу; и когато след като се контузих на 20 мин. от х. Белмекен никой от нашите не вдигна радиостанцията си;

4. Вие имахте реален казус – болен човек в лоша форма поради травми и знаехте за това предварително. Как се справихте с казуса – всеки да си отговори.

5. Абсолютно съм сигурен, че качването на нашия кулоар в стръмните участъци със снегоходки, а не котки и право нагоре е техническа грешка с потенциални последици за сигурността. Понеже аз не се съобразих – рових пъртина и загубих време за 2 смени. Но пак така бих го минал.

6. Аз имам свой начин на провеждане на подобни ходения, който считам за по-правилен. Въпрос на школа. От планинските водачи на времето искаха опит (1 разряд), а сега искат мускули. Много мускули   х   Малко опит = Гроб!   Замислете се! Това е целта на този постинг. Предупредил съм ви! В името на приятелите ми планинари, загинали или инвалидизирани на походи, на които аз не съм бил, за да ги предпазя.

Днес, 6.02.2011 се върнахме от 3 дневния поход на курса ни за планински водачи по маршрута – Боровец – местността Черната скала – х. Чакър войвода – х. Заврачица (за 10 часа, нощувка); към х. Белмекен през кулоара нагоре от хижата  – 13 часа (нощувка на х. Белмекен) – слизане през х. Венетица (7 часа) до с. Долна Баня. Тук ще се спра основно на втория ден от похода: х. Заврачица – х. Белмекен.

Моите снимки от този поход може да видите тук: https://picasaweb.google.com/George.the.Big.Ship/ZavrBelmeken#

  Този поход може да се коментира от много аспекти, но аз искам да се спра на най-важния – сигурността в планината. Аз може би съм малко маниак на тази тема, но съм горд, че за може би стотината официални походи, които съм водил в планината в моите групи не е имало инциденти, водещи до трайни увреждания на хора от групата. Налагало се е да викаме спасители или сами да провеждаме спасителни акции, но хората след това напълно са се възстановявали, а и не са се отказвали от планината. Аз лично съм много доволен и от групата, и от водачите, и от времето, и от себе си дори. Двете цели, които си поставих – да го мина и да се опитам да оздравея (10 дена бях на антибиотици и по време на прехода) – ги изпълних. Пак се възобнови старата травма в коляното, но идеални неща няма. Тук ще си позволя да бъда критичен, защото от това да се четкаме полза няма. Но това не означава, че цялостната оценка за похода ми не е  висока. Всеки минал го може да е горд със себе си.

Склонен съм да възприма тезата на Момчил, че целта му на тези ходения е да ни доведе близко до границата на пречупване без да я преминава. Нали знаете – всичко, което не ни убива ни прави по-силни – нещо, в което аз вярвам. Това е начина за кратко време да натрупаш много опит. Аз на младини като студент съм правил много по-откачени неща, слава богу с много опитни хора. Но единя проблем е, че не ни се показва винаги как трябва да се правят нещата в реална ситуация при работа с клиент. Да кажеш – с клиенти не превате така – мисля, че не е достатъчно. А и имаме някои различия с Момчил, по скоро сме от различни школи за някои неща. Другия проблем е, че може би моята точка на пречупване е по-ниско, може би защото съм с 10 г. по стар от следващия ме участник в курса, или защото съм най-тежък, или пък защото заради рецидивираща травма в коляното (и на този поход) от 6 м. не съм тренирал сериозно.

Сигурността в планината има много аспекти и компоненти като:

• стратегическо планиране – как сте се готвили за този поход последния месец или година (за едно ходене в Хималаите).  Но тази точка е тема на други постинги. Това не е преход, за който трябва да се подготвяме, това не е състезание, не е проява за показване на високо спортно майсторство. Всеки планинар (да не говорим за тези с претенции да са или да бъдат планински водачи) трябва да е в състояние да го направи. Мисля да поканя кака ти Милена, дето дойде от Боровец, да ни разкаже за своето стратегическото планиране…
• тактическо планиране – как организирате и провеждате конкретното ходене. Тук също има много аспекти, примерно аспекта на планиране на времето. Аз примерно коментирах вечерта на разбора, че за мен време за вработване първия ден (оня важен първи час в първия ден на похода) го нямаше. И мога да го докажа с пулсовата си диаграма. Супер си беше първия час, специално спирах юнаците да не тичат и контролирах темпото. Тук пак опираме до твоите възможности, твоя пулс и т.н.  

• Също така, считам че е абсолютно недопустимо водачът (Момчил) след като има всички данни (позната група, сняг, атмосферни условия, минавал е пътя) да не прецени времето за придивжване със 100 % грешка: вместо за казаните от него 2 ч.  от Черната Скала до х. Чакър Войвода го взеха тяхната подгрупа за 4 часа. Че щеше да ни оставя бележка на Чакъра щото нямало да ни чака, както каза по радиото на сеанса в 13 ч. А ние дойдохме преди него, пак с много, съвсем излишно бързане. Жоро, моля те бъди точен при даването на фактите, че ми писна!!! Тръгнахме след 10.00 от Боровец, след 11.00 от Черната скала. Последната група беше на хижата около 14.00. (Точния час мисля беше 14:45) От 11 до 14 часа са три часа. Точни прогнози давам за туристите, които водя, за курсистите давам информативни, да имат цел. Когато имаш труден терен (непознат) и задание за ориентиране пристигаш, когато се справиш… Ти не се справи дори със заданието за ориентиране и се загуби като първия лаик, като попадна на греяното вино и скиорите. Що ли не мина по някое от деретата… Щото още в София се разбрахме, че до Чакъра ходя по най-лесния начин (заради грипа ми). При прогноза от 8 (хайде с кулоара 10) часа за прехода втория ден го вървяхме 13 часа – последните 3 на тъмно! Чакахме те Жоро, чакахме те… Не знам колко сте ме чакали. Последния човек излезе от кулоара 15на минути преди мен, а горе вече бяхте тръгнали като дойдох. До обедната почивка практически не сте ме чакали. На обедната почивка тръгнах 45 мин след вас и на Острец настигнах последните. След това те бяха едно преобуване на котките ми по-напред! Като не преценявате времето за придвижване правилно как да планирате! Оценката на времето за придвижване има и други аспекти, напр. по време на залеза да бъдете на обзорната точка – нещо, което аз направих тръгвайки по-рано от засл. Кубадинката. Аз, например бих тръгнал от х. Заврачица в 7:30 сутринта, а не в 8:55 и бих зарязал търсенето на пипсовете като видя, че закъснявам. Жоро, ако бяхме тръгнали в 08.00 щяхме тебе да зарежем, а не търсеното на лавинни уреди. И нямаше да те видим цял ден. Защото от всички, които закъсняват (не ги оправдавам!) само ти няма да можеш никога да настигнеш групата, дори по направената пъртина. Как не те е срам!!! Скоростта ми на придвижване този ден беше по-голяма от най-бавните в групата! Включително в кулоара. Мога да го докажа. При излизане от хижата се равнявам по последния, защото излизам по риза, готов за тръгване и мръзна. За големите върхове се тръгва много по-рано и никога никой не ме е чакал там. Ама всички излизаме като един и не се точим половин час. Пулсовата диаграма показва, че след като съм излязал от хижата, съм си пуснал пулсомера в 8:23 и чак 30 мин. по-късно съм тръгнал нагоре. Лавинния уред го намерих за 11 мин., така че явно и аз съм чакал пред хижата. Пулсовата диаграма от втория ден показва, че аз съм се движил, особено след излизането от кулоара, в едно възстановяващо темпо (тези тренировки при ниво 1 се наричат възстановяващи). Естествено, че мога да се движа много по-бързо. Но така съм преценил с оглед здравето ми и дължината на прехода – така съм се движил. И нарочно забавях темпо ако видех, че ЕРОС отива на 2ро ниво. Аз в това темпо мога да ходя безкрайно.  Тези, които се правеха на мъжкари не ги видях вечерта около масата. Както каза Ицо „Бедстващите хора бяха повече в хижата отколкото по пътя“. А това не трябва да е така. Това не е епизод на „Сървайвър“.
• избор на маршрут. Добре, искаме да направим нещо максимално трудно, което и водачите не са правили. Ама дали е достатъчно лавино безопасно въпреки само 55 см стар сняг? Аз, например, без лавинен уред на гърдите си не бих минал по тези кулоари. Защото вижте отцепените дъски и падналата лавина на 200 м. от пътеката на Момчиловата група на снимките долу. Защото утехата, че и да те насмете най-много да те хвърли в клековете под тебе, както Момчил ми каза, за мен не е достатъчна утеха. Не искам да правя нещо максимално трудно. Искам разнообразие в условията, прилаганите техники. Искам да е интересно, искам да има казуси, избор на път, избор на стратегия и т.н., а не стигане от точка А до точка Б.

• Подбор на багажа, който носим. Тук няма да коментирам, че някои тръгнаха с тежки раници. Аз не си взех швейцарското ножче, а нормален нож – 100 гр. икономия; металния термос замених с термоизолирано шише – 200 гр, оставих Горатексовите противовятърни панталони – 950 гр. Много време разсъждавах дали да не си изоставя и мебранното яке (650 гр.) и да ходя само с Уиндстопера, а липсата на качулка да заменя с шлем, но накрая го взех и постъпих правилно, иначе щях да мръзна. Преди да редите багажа, погледнахте ли прогнозата за времето в например Snowforecast за Маркуджиците – събота вечер -10 градуса и 30 км/час вятър? Мисля, че се изпълни доста добре. Даже метереологичния компютър не си взех (100 гр.) щото реших, че няма да ми е до мерене скоростта на вятъра. И на фона на цялата тази икономия на багаж взех примус, резервната бутилка (200 гр.) носеше Теди до средата на втория ден, а тенджерите с част от нещата за готвене (1050 гр. първия ден) носеше Иво, за което им благодаря. Така се постъпва по тези преходи – на всеки 3-4 човека се носи по един котлон. Така прави, например и Румен Грънчаров, един 60 г. водач, с който ходих 2 пъти зимно по Рила – най-големия познавач на Рила – вижте книгата му пътеводител за Рила. Яденето на топла храна по хижите и по време на похода, наличието винаги на топъл чай в раницата са много съществен елемент от сигурността. Да, на обед тръгнах 45 мин след вас, защото 1 л. чай бавно загряваше, вероятно заради студа, но повярвайте ми, когато доста тежко си контузих болното коляно половин час над х. Белмекен, този топъл чай (с електролитни соли вътре) и половин шоколад ми дойдоха много добре. За да преодолея постравматичния шок от ужасната болка и от страшното изпукване в коляното, което може да сложи кръст на целия ми сезон това лято. Защото нали не мислите, че в 9 вечерта на онзи вятър ще вадя примус, ще топя сняг и ще си правя чай! И просто Момчил имаше късмет, че радиостанцията не беше при него, а при Пешо (защо бе Момчиле). Не беше от нашите станции Жоро, не беше… Оказа се, че била на Руси. На Момчиловата паднали батериите, а Мишо защо не ме е чул – не знам. Иначе щях да го повикам той да ми носи раницата последните 20 мин, а не Кольо да се мъчи с 2 раници и 4 снегоходки. Ако бях сам щях да си я донеса и сам раницата – тя беше под 12 кг. в онзи момент. Ама като си ме набутал между шамарите да слизам по тъмното без фенер (не го намерих на тръгване, а за другите челници нямах батерии, имах светеща запалка), със скапани снегоходки, които се вадят и развързват непрекъснато (бях без тях, иначе нямаше да пропадна между клоните) и с човек, който явно мръзне и само те припира да ходиш по-бързо, ама му е трудно да върви в страни от теб, за да ти свети и аз ходя в сянката си в пълен мрак – ами носи си отговорностите! Ама Жоро ти срам никакъв нямаш! Какво да коментирам – те звучат като виц тези редове отгоре… Ще влезат в златния фонд…  Или в дадения случай – носи ми раницата, за да минимизирам щетите. И за да мога да ходя и утре. Не знам къде точно е вица. Отговорното поведение е да мислиш как да не затрудниш групата на следващия ден от една хижа на 5 часа от какъвто и да е път.
• Използване на наличната специална екипировка. Защо останах с впечатлението, че в нашия кулоар (левия) няма изобщо инструктор, т.е. че и Мишо не е там? Бях доста назад и може и да бъркам. Но нали целта е да обучавате курсистите, а не вие да си правите кефа и да ги оставите те да се ровят кой както може?! Този кулоар беше изкатерен с всички възможни грешки, които може да се сетите. Първо, по такъв наклон (30 – 40 градуса) не се ходи със снегоходки, във всеки случай не с тези ефтини снегоходки. Ако бях с моите Гривел, които се обуват заедно с котките, може би щях да мина и със снегоходки, ама на този сипкав сняг и котките нищо не държат. Решението – на двата стръмни участъка се махат снегоходките и се слагат котките или може и без тях – те особено работа не вършеха освен, когато пробиеш снега и се закачиш за тревата отдолу. Бие се пъртина, и при 10 човека в нашата група и тези мощни и леки момчета отпред това не е проблем. Но е значително по-сигурно и по-бързо. Аз така направих – на 2 пъти сменях снегоходки с котки, ама нито съм лек, нито мощен и още там си претоварих болното коляно. И де факто, все едно си ходих сам по този маршрут – сам си бих пъртината. Ама ако бях сам никога нямаше да тръгна от там. И ако се чудите, защо бях бесен първия половин ден и нарочно ходих отзад и с никой не говорих – това беше причината. 20 човека група ме оставихте да бия пъртина по баира нагоре – защото беше по-сигурно. Защото, когато ходиш последен и много назад, без визуален контакт с групата, нямаш право на грешки. Не дай си боже да ви се наложи да смъквате моите над 100 кг. надолу. В горния стръмен участък, пак сложих котките и излязох по тревния ръб от ляво, а после и от дясно. Там влезе в употреба и пикела. Вие развързахте ли си пикелите през целия поход или ги носихте само за красота? Не че не може и без тях. То и по чорапи може да се качат тези улеи, ама като имаш и носиш екипировка научете се да я ползвате и боравите с нея. Условията за обучение бяха идеални – чудно време без вятър. А ако беше лошо времето с 10 метра видимост? Ще тръгнете ли да сменяте снегоходки с котки? Да ви запозная ли с един мой приятел алпинист, който ей така в лошото време и пресния снеговалеж са минали не откъдето трябва за Тевно езеро и 8я им човек от групата са го извадили изпод лавината чак на пролет? А са тръгнали при хубаво време. Какво щеше да стане ако при нас беше дошло тяхното време? Иначе, и ние четем прогнозите за времето. Всъщност, там в улея трябваше да те върна, защото там ясно се виждаше, че ти не си на нивото на останалите, отгоре на всичко отказваш помощ и съвети, изобщо застрашаваш сигурността на мероприятието. Защото не съм склонен да рискувам да ходя със снегоходки по такъв наклон ли? И трябваше сам да си бия пъртината…
• Движение по маршрута с оглед поддържане на енергията на организма. Аз имам един много важен принцип при движение в планината и онзи ден ви го демонстрирах. Вероятно ще напиша и постинг за моите парадигми в туризма. Една от тях е – винаги върви при максимален запас от сили и енергия в тялото. Защото не знаеш кога времето или обстоятелствата ще те изненадат (примерно идваща гръмотевична буря, а ти трябва да минеш през билото, за да стигнеш до хижата; или пък бързо да преминеш лавиноопасен участък) и ти ще трябва да дадеш всичко от себе си. Ще дадеш, ако имаш какво да дадеш! Ако не си ял отдавна, не си се хидратирал редовно, ако мускулите ти са преуморени и ти си изчерпан в един такъв момент – просто можеш да станеш част от тъжната статистика на ПСС. Затова аз онзи ден пиех редовно, ядосвах се на Момчил, че не ми дава време да си стопя сняг, защото се бяхме разбрали, че тръгвам само с един литър течности, за да не нося излишно, а все пак нося примус. Това, че той може да ходи цял ден без да пие, не означава, че така е правилно. В ден като този, трябва да се изпият 4-5 литра течности, А стига бе!!! минимум – 3 литра, за да не се дехидратирате съществено. Колко от вас изпиха толкова? Съжалявам, но аз не мога да изпия толкова…Че Момчил щеше да подмине и единственото място, където имаше течаща вода без да презаредим. Топенето на сняг изисква много време и разход на гориво. Аз, въпреки дългия ми обед с топене и на сняг, и че си бях изпразнил шишето в момента, когато стигнахме реката и го напълниха, изпих само 2,5 литра. А някой каза ли ви за водата по пътя и как да си разпределите водния баланс? За водата е говорено и коментирано. Това не е група клиенти а курс за планински водачи, всеки сам преценява за себе си, аз винаги нося резерва за клиентите. Естествено, че пия вода, само дето не оревавам орталъка. Напивам се добре преди тръгване и взимам необходимото с мен. И се грижа за мен и останалите.  Или понеже лекцията за храненето в планината още не сме я минали и никой от инструкторите ни не счете за необходимо нещо да ви обясни?! И бях много дехидратиран и още поне 2-3 дена ще бъда така, което освен, че е вредно за организма ми намалява работоспособността. А аз имам спешна работа тук и не мога ди си позволя 3 дена да се възстановявам от този поход. А спирахте ли на всеки половин час да вкарвате поне по 30 гр. бързи въглехидрати? Защото без въглехидрати организма не може да ползва ефективно за енергия мазнините с всички последици от това, но и това вероятно ще е тема на друг постинг. Нали сте гледали маратонците или колоездачите как непрекъснато пият по нещо си. Ама техните състезания са 2 или 5 часа. Нашето беше 13 часа. Или понеже ние не сме елитни спортисти – то можем и без това? Сигурен съм, че Момчил разсъждава така. Аз съм от друга, считам доста по-добра школа по въпроса. А в какво темпо ходихте с оглед пулсовата честота спрямо анаеробния ви праг? Или викате, що се бъзикам с вас? Никой освен мен не ползва пулсомер, а не съм сигурен, че дори инструкторите ви разбират за какво иде реч в предното изречение. Във Владая нещо се счепкахме малко с Орлин Чечановски по темата с какво темпо трябва да водите групата. Да, 120 – 130  удари в минута е добра идея. Но това беше преди 15 г., преди да навлезат пулсомерите. А моят китков компютър мери не просто броя на ударите на сърцето, а и интервала между тях и от там може да определи 8 физиологични параметри, част от тях в реално време и с един поглед към китката ми знам къде съм физиологически, от плана за деня ми знам къде искам да бъда и следя да съм там. Повече за използването на пулсомера вижте описанието на първата ни практика по Стара Планина тук: http://at-equipment.com/alpinism/archives/186 За мен, всеки един планински водач или фирмата му трябва да инвестира тези 500 лв. в такъв уред и да отдели необходимото време да се научиш да познаваш тялото си и това на своите клиенти. Повярвайте ми – много по-важно е отколкото да можеш да четеш картата. И от сега знам, че ако стигна до изпит за планински водачи и ми се падни този въпрос – ще ме скъсат. Защото няма да се задоволя да кажа 130 удара в минута. Това, което казах на разбора в х. Заврачица, е че не е допустимо първия час на 3-дневния поход да ме вкарват при EPOC (Excess Post exercise Oxygen Consumption) 110, което за мен е тренировъчен ефект (ТЕ) от над 4 (силно подобряване на аеробното ниво, т.е. тежка субмаксимална тренировка). А през големия ден аз ходих с EPOC под 50, което е ТЕ между 1 и 2 – поддържаща тренировка и за възстановяване. Може да ви изглежда парадоксално, но физиологически за мен беше точно така: по онзи равен път за м. Черната скала аз тренирах много усилено, а по онзи кулоар нагоре аз възстановявах.  Разликата беше, че в първия случай Момчил определяше темпото, а във втория – сам си го определях. И не бях склонен на компромиси и да се забързам с оглед на това, че групата може да ме чака. Времете беше идеално, вие би трябвало да имате адекватна екипировка и да не мръзнете, а аз за разлика от вас и от Момчил знаех, че ме чакат още 10 часа ходене. И съвсем не бях на ясно как ще се справи организма ми след като 10 дена пазих стаята заради грипа. Пак за себе си говориш Жоро, все едно че нямаше още 15 твои колеги, които направиха същия преход, не им носи никой багажа, не се обезводниха, не получиха тежки травми и няма да възстановяват 2-3 дни след това. Бих се радвал някой друг да си купи пулсомер и тук да анализирам неговите данни. Ама никой още не е узрял до идеята – пулсомер. Така че,  говоря за моята физиология – като пример. Пък и в крайна сметка всеки отговаря за себе си. Това е смисъла на личния блог – да говориш за себе си? А аз на 2 пъти отказах да ми носят багажа и го дадох чак като тежко се контузих – не забравяй това! И не мога да повярвам, че понеделник всички са станали, все едно три дена са релаксирали край басейна. Ама не си признават, щото като гледат мен, дъртия и опитен човек, как ме мачкате заради критиките и откровенноста – кой ще си каже!

Иначе, имаше разкошни гледки и залези. И всичко си заслужаваше. Но просто аз държа на други стандарти за сигурност. Може би защото много ходя сам по такива места.  За едно от предните ми такива преживявания, соло с 30 кг. раница по Рилския траверс през 2009 може да видите тук: https://picasaweb.google.com/George.the.Big.Ship/SoloTraverseRila2Mai2009# Не че искам да ходя соло.    

За мен хората винаги са били най-важното. Затова, може би най-важното нещо от този поход беше запознанството ми с Мишо! Като погледнах снимките от този, уж най-тежък поход с курсисти – кандидат планински водачи според Момчил, ме има на поразително много снимки с чаша в ръка. И повярвайте ми вътре не е чай. Ама докторката ми като ми обясни оня ден, че алкохолът не пречил на антибиотика малко му отпуснах края. Разбира се, в рамките на 50 гр. концентрат като съдоразширяващо. А червеното вино – само като антиоксидант.